Пижо и Пенда в миналото са били Марто и Марта
bTV - Пижо и Пенда в миналото са били Марто и Марта
Мартениците са неразделна част от българската култура през всичките хилядолетия живот на нашата народност. Сега няма да разказвам кога, как и защо са се появили за първи път. Днес ще ви разкажа какви са били мартениците в началото на Второто българско царство по времето на великия български цар Калоян, когото според протокола би трябвало да наричаме император цар Йоан-Асен Първи от Асеневци. Родовата им кръв е толкова синя, колкото и на всички онези западни крале и императори, на които историята не е успяла да заличи произхода.
Направата на мартениците е сложен ритуал,
който за съжаление с вековете е останал само една опаковка. Преобладаващата част от неговото съдържание и наричания е забравена. Ние днес наричаме плетените червено-бели фигурки Пижо и Пенда, но през XIII в. тези имена са абсолютно непознати. Човечетата са се наричали Марта и Марто. Ударението на думата “мартеница”, както я наричаме днес, също е различно. Тогава са казвали “мартенєчка, мартенєца”.
Само жени са преплитали и правели мартениците,
които имат по-сложна изработка от днешните. Всеки пети сплитък и всеки възел на мартениците е бил наричан за нещо - за здраве, берекет, за здраве на родилката. Няма да споделя думите, с които са наричали жените, когато са правели мартениците, независимо че и в днешно време тук-таме в народните обичаи има някакъв съхранен спомен за тези наричания.
Началото на направата на мартеници е в точно определен момент за всяка година.
Това е денят на фактическото новолуние. Продължава в дните на нарастващата Луна и приключва в деня на фактическото пълнолуние през месец февруари. Това начало е свързано с идеята, че тъй както Луната започва да се пълни, така животът на хората ще бъде сит през цялата година, хамбарите ще бъдат пълни и жените ще зачеват лесно.За направата на мартениците нашите предшественици са използвали четири цвята - предимно вълнени конци - червен, бял, син и зелен. Червено за здраве и силна кръв, бяло за светлина в сърцето, синьо - за да е синьо и мирно небето, зелено, за да е плодородна земята и да храни хората. Правили са се гривни за ръцете на децата, жените и мъжете, като са вплитали четирите цвята или са ги промушвали през изрязана кора от бреза.
Мартеници с кора от бреза са дарявали на жените заради поверието, съществуващо по времето на цар Калоян, че жената, която я носи, няма да страда от задух, проблеми с дишането и ако е по-млада булка, с лекота ще зачене. Освен това жената ще бъде кипра, стройна и нежна като стъблото и листата на брезата. Бялата или външна част на кората е лягала върху тялото.
Четирицветните огърлици от преплетени конци са имали за тежест пробит жълъд
или половин черупка от лешник, за да се носи мартенєчката на врата, предимно от жените. В черупката от лешника и жълъда не се е влагал допълнителен смисъл, служели са тежест и са били оцветявани в синьо, зелено, жълто. Никога в маретница - гривна, огърлица или фигурка, не се е слагала монета, защото се е вярвало, че Земята ще им отмъсти и ще ги лиши от реколта.
На двете фигурки - Марта и Марто, които олицетворяват пролетните ветрове,
които гонят зимата, също изработвани от четирите цвята конци, са слагали на коланчетата плетена торбичка с троха хляб с наричане да не гладуват хората и за пълнота на дома. Никога монета! На гърба на момченцето и момиченцето са прикрепяли метличина - да измете лошото и неволите, да изгони студовете и подсети Малък Сечко да си ходи, да раждат много посевите.
Направата на мартениците, освен важен за живота на българите ритуал, е била и твърде трудоемка работа за някои. Правило е било на всичкия добитък и домашните любимци също да се върже мартеница, независимо дали в къщата има една овца, крава или коза или стотици овце.
Мартеничките за животните са били двуцветни - само червено и бяло.
Любопитен факт е, че днешните българи носим мартеници, които някогашните българи са слагали на животните. Когато се е случило войник с мартеница да бъде ранен в битка преди края на март, мартеницата задължително се е хвърляла в река с наричане да отнесе болката и страданието. Хората в това време знаят, че предметите, в случая мартениците, попиват енергията на човека, който ги е носил. Затова и енергията на страданието трябва да бъде отнесена от водата, а не съхранявана до периода на изхвърляне.
Мартениците са се правели от жените в дома. Не са се продавали.
Традицията е позволявала да бъдат подарявани. Освен хората с мартеници са закичвали дверите на къщите. По традиция в нощта на 1 март селянките от царските села около Царевец закичват крепостните порти на Царевец и Трапезица със стотици мартеници.
Мартениците по времето на цар Калоян са се носели от 1 март до 31 март,
когато задължително са се хвърляли в река с наричания. Не са се носели, както е прието днес - докато видим първия щъркел. Също така понятието “Баба Марта” не съществува. Новото възраждане на природата се е възприемало за нормално да бъде олицетворявано чрез двете деца - Марто и Марта, за които растежът е бил неотменна част от техния живот. На човека от началото на XIII в. му е непонятно защо българите от XX-XXI в. бележим началото на растежа на събудената за нов живот природа чрез образа на една баба, жена, на която животът затихва, а не се възражда.
Мартениците са неразделна част от българската култура през всичките хилядолетия живот на нашата народност. Сега няма да разказвам кога, как и защо са се появили за първи път. Днес ще ви разкажа какви са били мартениците в началото на Второто българско царство по времето на великия български цар Калоян, когото според протокола би трябвало да наричаме император цар Йоан-Асен Първи от Асеневци. Родовата им кръв е толкова синя, колкото и на всички онези западни крале и императори, на които историята не е успяла да заличи произхода.
Направата на мартениците е сложен ритуал,
който за съжаление с вековете е останал само една опаковка. Преобладаващата част от неговото съдържание и наричания е забравена. Ние днес наричаме плетените червено-бели фигурки Пижо и Пенда, но през XIII в. тези имена са абсолютно непознати. Човечетата са се наричали Марта и Марто. Ударението на думата “мартеница”, както я наричаме днес, също е различно. Тогава са казвали “мартенєчка, мартенєца”.
Само жени са преплитали и правели мартениците,
които имат по-сложна изработка от днешните. Всеки пети сплитък и всеки възел на мартениците е бил наричан за нещо - за здраве, берекет, за здраве на родилката. Няма да споделя думите, с които са наричали жените, когато са правели мартениците, независимо че и в днешно време тук-таме в народните обичаи има някакъв съхранен спомен за тези наричания.
Началото на направата на мартеници е в точно определен момент за всяка година.
Това е денят на фактическото новолуние. Продължава в дните на нарастващата Луна и приключва в деня на фактическото пълнолуние през месец февруари. Това начало е свързано с идеята, че тъй както Луната започва да се пълни, така животът на хората ще бъде сит през цялата година, хамбарите ще бъдат пълни и жените ще зачеват лесно.За направата на мартениците нашите предшественици са използвали четири цвята - предимно вълнени конци - червен, бял, син и зелен. Червено за здраве и силна кръв, бяло за светлина в сърцето, синьо - за да е синьо и мирно небето, зелено, за да е плодородна земята и да храни хората. Правили са се гривни за ръцете на децата, жените и мъжете, като са вплитали четирите цвята или са ги промушвали през изрязана кора от бреза.
Мартеници с кора от бреза са дарявали на жените заради поверието, съществуващо по времето на цар Калоян, че жената, която я носи, няма да страда от задух, проблеми с дишането и ако е по-млада булка, с лекота ще зачене. Освен това жената ще бъде кипра, стройна и нежна като стъблото и листата на брезата. Бялата или външна част на кората е лягала върху тялото.
Четирицветните огърлици от преплетени конци са имали за тежест пробит жълъд
или половин черупка от лешник, за да се носи мартенєчката на врата, предимно от жените. В черупката от лешника и жълъда не се е влагал допълнителен смисъл, служели са тежест и са били оцветявани в синьо, зелено, жълто. Никога в маретница - гривна, огърлица или фигурка, не се е слагала монета, защото се е вярвало, че Земята ще им отмъсти и ще ги лиши от реколта.
На двете фигурки - Марта и Марто, които олицетворяват пролетните ветрове,
които гонят зимата, също изработвани от четирите цвята конци, са слагали на коланчетата плетена торбичка с троха хляб с наричане да не гладуват хората и за пълнота на дома. Никога монета! На гърба на момченцето и момиченцето са прикрепяли метличина - да измете лошото и неволите, да изгони студовете и подсети Малък Сечко да си ходи, да раждат много посевите.
Направата на мартениците, освен важен за живота на българите ритуал, е била и твърде трудоемка работа за някои. Правило е било на всичкия добитък и домашните любимци също да се върже мартеница, независимо дали в къщата има една овца, крава или коза или стотици овце.
Мартеничките за животните са били двуцветни - само червено и бяло.
Любопитен факт е, че днешните българи носим мартеници, които някогашните българи са слагали на животните. Когато се е случило войник с мартеница да бъде ранен в битка преди края на март, мартеницата задължително се е хвърляла в река с наричане да отнесе болката и страданието. Хората в това време знаят, че предметите, в случая мартениците, попиват енергията на човека, който ги е носил. Затова и енергията на страданието трябва да бъде отнесена от водата, а не съхранявана до периода на изхвърляне.
Мартениците са се правели от жените в дома. Не са се продавали.
Традицията е позволявала да бъдат подарявани. Освен хората с мартеници са закичвали дверите на къщите. По традиция в нощта на 1 март селянките от царските села около Царевец закичват крепостните порти на Царевец и Трапезица със стотици мартеници.
Мартениците по времето на цар Калоян са се носели от 1 март до 31 март,
когато задължително са се хвърляли в река с наричания. Не са се носели, както е прието днес - докато видим първия щъркел. Също така понятието “Баба Марта” не съществува. Новото възраждане на природата се е възприемало за нормално да бъде олицетворявано чрез двете деца - Марто и Марта, за които растежът е бил неотменна част от техния живот. На човека от началото на XIII в. му е непонятно защо българите от XX-XXI в. бележим началото на растежа на събудената за нов живот природа чрез образа на една баба, жена, на която животът затихва, а не се възражда.
Коментари
Публикуване на коментар